Утро

Алармата на телефона звънна и аз се събудих с обичайното напоследък чувство за надвиснала опасност. От няколко дни се чудех на какво се дължи това. Стреса от алармата, тъмнината, не знаеш къде се намираш - неадекватност причинена от умората от предишния ден. Мисля, че намерих добро обяснение.

Преодолявайки "опасността" станах и отидох полузаспал към кухнята да правя кафе. В забуленото ми от съня съзнание бавно си пробиваше мисълта какво ще трябва да правя през деня. Гневно я отхвърлих, не можех още да си отворя очите, а мислех вече за работа - Скандално!

Направих кафето, но жена ми ме помоли да я оставя да поспи докато аз се изкъпя. Изкъпах се и вече ободрен отидох да се обличам. Чувах шума на събуждащия се град и това ме накара да погледна в сумрака през прозореца. Гледах как птиците летят, малки тъмни петна на фона на все по-избледняващото небе. Почти успявах да доловя безмълвния им шепот. Какво ли пък им даваше свободата да могат да летят толкова рано сутрин? Може би това беше сутришната им гимнастика в прохладата на настъпващия ден.

Гледах към отблъскващата красота на обезобразените от времето ЕПК, която бе възможна единствено в този полумрак. Имаше нещо хипнотично в тази сивота.
Зората, единствена даваща цвят на това утро, ме откъсна от тази хипноза. Слънцето бе на път да се покаже и да заяви, че ще властва над небето и този ден.

Отидох в спалнята, но не бързах да будя жена си още. Гледах я как спи сладко и вдишвах свежестта на утрото през отворената врата на терасата.
И когато тя се събуди с мъркаща усмивка, видях как моето слънце изгря и аз бях по-свеж, по-вдъновен и по-нежен.